Два пъти в живота си (досега) съм падал.
Първият път падах бавно, вечно сякаш и когато най-сетне паднах, се изправих толкова рязко (бях горд от себе си), че ми се зави свят и ето ти второто падане.
Този път паднах като хората - рязко и необратимо. Така се изтърсих, че чукнах дъното, както се казва. Седях на дъното дълго, много дълго. Толкова много мисли минаха през главата ми и то толкова бързо, че едва успявах да им се насладя. От дългото стоене на дъното си починах, но не исках да ставам, натисках тялото си към пода на сила, вярвах, че там ми е добре, че там ми е мястото и наистина, чувствах се чудесно. Но висша сила сякаш ме дърпаше да се изправя и аз го сторих. Този път бавно изправяне. Мудно, но сигурно се изправях. Хиляди терзания в секунда - как можах да позволя на тялото си да ме надвие, как можах това, как можах онова...и нещеш ли, се оказах изправен. "А сега накъде?". Тръгнах на някъде, не знаех точно, но вървях уверен. Отново стъпил на земята, чувствах се прекрасно. Вървях бодро и ... отново паднах.
Всичко дотук бледнее пред това спъване, наистина, но за него ще ви разкажа някой друг път.
Желая ви приятно падане.