В момент един такъв никакъв, както си вилнеех в кошарата, така усърдно изградена в моето съзнание, усетих присъствие на вредител. Обърнах се и видях едно лице, подаващо се измежду дъските на оградата, усмихващо се, приветливо, учтиво ... и ме гледа...и аз го гледа, и то пак ме гледа...и така докато се гледаме, осъзнавам как то разглабя кошарата дъска по дъска и продължава да ми се усмихва. "Но аз съм я строил с такова желание и труд." Нищо, продължава да се усмихва. И докато протестирам се озовавам на колене пред лицето - изглежда ще трябва да робувам. Но, ах, нима ще има по-сладко робство от това?
И не се излъгах.